Youtube Twitter Facebook

Публикации

НАТО извън шаблона или заложник на статуквото: следващите 20 години (Отворено писмо до Генералния секретар и държавите членки на НАТО) Д-р Соломон Паси

Превод направен от експерт Боряна Дешева

1. Предговор

Предходната версия на стратегията за излизане извън шаблона („Стратегия за неконвенционални решения“) изигра полезна роля в процеса на формулиране на Стратегическата концепция на НАТО през 2010 г. Въпреки това десетте предложения за извеждане на НАТО на качествено ново политическо равнище и социализация в глобален мащаб, които да подпомогнат приспособяването на организацията към предизвикателствата на следващите две десетилетия, останаха в полето на академичните дискусии, водени в рамките на редица трансатлантически конференции.

През 2014 г. кризата между Украйна и Русия съвпадна с появата на формированието, придобило известност като Ислямска държава (ИДИЛ) в Близкия изток и последвало вълната от революции на Арабската пролет, потвърждавайки навременността и адекватността на този изпреварващ План за неконвенционални решения. Добрата новина днес, пет години по-късно, е, че тези идеи остават изцяло приложими и все още могат да бъдат актуализирани и обсъдени в неотложен порядък с цел укрепване и заздравяване на позициите на НАТО и на евроатлантическата общност като цяло.

Разширяването на НАТО беше подплатено от мащабна визия за разширяване на зоната на евроатлантическите ценности и на глобалната структура на сигурност, отчитайки модалностите на съвременния свят. В периода след Втората световна война всестранните и последователни усилия на НАТО подготвиха организацията за новата й роля в безпрецедентно бързо променящия се свят. Днес се нуждаем от най-напредничавата, амбициозна и – преди всичко – неконвенционална рамка, обединени не само от най-ниския общ знаменател на членството в НАТО, но и от най-високите, мисловно постижими стандарти на най-изявените визионери сред ръководителите на държавите членки.

Цикълът от три до пет години на провеждане на избори принуждава правителствата да работят по спешни, а не стратегически проблеми, като по този начин следват, а не задават посоката на събитията. За да превърнем НАТО в организация, способна да отговори на предизвикателствата, които в средносрочен план, т.е. в рамките на следващите 5 до 20 години, можем логично да очакваме да прераснат в неотложни проблеми, както и за да се изправим пред онези, които ограниченото ни въображение не ни позволява дори да си представим, трябва да следваме противоположен, проактивен подход. Задължително е да не допускаме предизвикателствата да ни сварят неподготвени или небоеспособни, както това нееднократно се е случвало в периода след 1989 г.

Ако бяхме очаквали терористичния акт от 11 септември, щяхме да бъдем в състояние да го предотвратим. Това щеше да се случи, ако мисленето ни не следваше посоките на вкоренения шаблон и бяхме в състояние да провидим възможното в немислимото. Преди двадесет и пет години (да не говорим за 1949 г.) разширяването на НАТО от първоначалните дванадесет държави учредителки до формат на 28 държави членки, включително изграденият широк набор от по-широки партньорства, щяха да бъдат немислими. НАТО нямаше да бъде в състояние да провежда и успешни операции за стабилизиране и омиротворяване на региони, далеч от основната си зона на действие. Какви изненади ни очакват през следващите две десетилетия и как да се подготвим за тях? Тук предлагам някои провокативни, но, надявам се, и вълнуващи и навеждащи към размисъл идеи на Атлантически клуб в България (АКБ), който днес продължава да влияе върху дебата за бъдещето на НАТО, така както и през 1990 г.

Уникалната същност, успехът и удивителната геополитическа еволюция на Алианса доказват, че към момента той остава най-доброто сред многобройни, сходни формирования в историята на човечеството. Въпреки това той далеч не може да бъде уподобен на лишено от потенциал за усъвършенстване творение на божията промисъл. Преодолявайки както различията в рамките на организацията, така и външни трудности, НАТО доказа способността си да еволюира – задължително условие, за да поеме новата си мисия за управление на мира в глобален план.

Мнозина се противопоставят на философията на АКБ по отношение на НАТО, според която колкото по-голяма е организацията, толкова по-добра ще бъде тя. Правилният въпрос, обаче, е не дали, а как НАТО ще продължи да разширява глобалния си обхват и влиянието на своята мрежа във всеки конкретен момент, без да изостава от съвременния свят, който се дигитализира и глобализира със светкавична скорост. Това налага анализ на бъдещите отношения между много по-широк кръг от геополитически сили и влияния в сравнение с миналото. Не трябва да бягаме от действия, които биха могли да предизвикат критика, и от прокарването на идеи, които от гледна точка на днешното статукво изглеждат твърде радикални. Нека предположим, че днешният ден вече е отминал или – още по-добре – останал далеч в миналото.

До 1989 г. разделителната линия между Изтока и Запада се очертаваше основно от ценностите, които олицетворяваха Атлантическият съюз и тези, които му противостояха, или – според ОССЕ – разделението беше между страните на изток и запад от Виена. Така нареченият Трети свят, символично представляван от Движението на необвързаните страни (ДНС), в политически план гравитираше по-скоро към периферията на Източния блок, поради което конфронтацията в периода на Студената война беше почти дихотомна – „Западът срещу всички останали“. След 1989 г. атлантическите ценности се превърнаха в спойката, обединила Запада и Нова Европа.

Тези ценности продължиха да се разпространяват и вкореняват на Изток и Юг съобразно ограниченията на времевия хоризонт и постепенно наложиха кохерентна структура на сигурността от Ванкувър до Владивосток, която скоро ще прекрачи Тропика на Рака, разпростирайки се в посока и отвъд екватора. Центробежното разпространение на ценностите следва да върви ръка за ръка с изграждането и укрепването на глобални мрежи с надеждни партньори в рамките на усилията в сфери като политиката, сигурността, икономиката, околната среда и културата.

За разлика от 1989 г., през 2014 г. наблюдаваме най-малко три съществени трансформации в геометрията на разделителната линия Изток-Запад. Първата показва, че съществуващата разделителна линия се е изместила на изток от Виена, достигайки до средата на Черно море, видимо разделяйки Европа на страни, намиращи се на изток и на запад от нея.

Втората се състои в новите проекции на оста Русия-Китай, които в рамките на Съвета за сигурност на ООН традиционно се противопоставят на Запада. Днес проявленията на това противопоставяне зачестяват.

От друга страна сме свидетели на възхода на гиганта БРИКС (от английското съкращение BRICS), включващ Бразилия, Индия и Южна Африка. Днес в тези страни живее 40% от населението на света (в Западна Европа този процент е едва 13). Общата им площ заема 30% от територията на света (тази на държавите членки на НАТО/ЕС е едва 18%), а приносът им към световния БВП се равнява на 20% (при 45% за Евроатлантическия Запад). БРИКС е уникално формирование, разположено по осите на отношенията Русия-Китай, което включва три впечатляващо демократични държави – всяка от тях по своему „лидер“ на съответния континент. БРИКС притежава потенциал да се превърне в гръбнака на втория, липсващ след 1989 г. геополитически полюс. Това би било вярно в още по-голяма степен ако – както се очаква – БРИКС успее да развие и разшири собствената си финансова архитектура и вътрешни икономически правила, повиши показателите на икономическото си представяне и засили политическото си влияние. Глобалното присъствие на БРИКС се дължи частично на замразената реформа на ООН и на оправданите очаквания на Бразилия, Индия и Южна Африка да получат постоянни места в рамките на Съвета за сигурност на ООН, но също така и на капсулирането на Запада и идолопоклонството пред статуквото на установения след Втората световна война нов световен ред.

От друга страна съществува и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която освен Русия и Китай членуват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. Ролята, която ШОС се очаква да играе – с всички условности, произтичащи от подобни сравнения – наподобява тази на незападна (за момента), но и не антизападна версия на НАТО. В качеството си на нов геополитически полюс БРИКС-ШОС черпи енергия от подадената от Индия (през септември 2014 г.) молба за членство в организацията, което внася сериозна корекция в изграждания в продължение на десетилетия образ на Индия като необвързана държава. Отказът на молбата на САЩ да получи статут на наблюдател през 2006 г. е доказателство за неинклузивността на ШОС и чертае нова разделителна линия в света. Като ироничен контрапункт можем да припомним отказа на НАТО да приеме СССР в организацията през 1954 г., в отговор на което през 1955 г. е създаден Варшавският договор.

Един от основополагащите стълбове на системата БРИКС-ШОС е нарастващото с колосални темпове междусъседско, икономическо сътрудничество между Русия и Китай, което – между другото – се облагодетелства от всички форми на санкции на Запада срещу някой от партньорите.

Третата голяма (и плашеща) трансформация на архитектурата на световната сигурност е появата на трета разделителна линия между прагматизма и нерационалния фундаментализъм. Във втория лагер откриваме религиозен екстремизъм и безмилостен тероризъм. Днешният тероризъм, чийто проявление в зародиш навярно беше клането в Мюнхен – убийството на всички членове на олимпийския отбор на Израел – през 1972 г., неотдавна се превърна в лесно смилаема политическа доктрина, доукрасена с елементи на религиозен фанатизъм като нейна присъща характеристика, която се опитва да „завземе територията“ на законността в рамките на отделни „провалени държави“. Това е и добра новина. В лагера на прагматизма са всички пет държави – постоянни членки на Съвета за сигурност на НАТО, както и държавите от групата БРИКС, независимо от различията, а понякога и диаметрално противоположните им позиции по редица други проблеми на глобалната сигурност или демокрацията по принцип.

Третата разделителна линия прави света много по-сложен и нюансиран, отколкото предполагаше черно-белият образ, наложил се по време на Студената война. Поради тази причина цел на Запада в този нов, сложен свят трябва да бъде постигането на важен баланс в разпространението на атлантическите ценности в направление Изток-Юг и сътрудничество с прагматични партньори в противовес на зараждащия се на югоизток фундаментализъм. Казано без заобикалки, в речника на политиката на прагматизма, както и по отношение на други предизвикателства за човечеството, трябва да маневрираме между подкрепата, която желаем да окажем на Украйна, и тази, от която се нуждаем от страна на Русия в други сфери и по отношение на други предизвикателства за човечеството.

Говорейки за съюзниците, от своето създаване НАТО винаги е страдала от дефицит на публична подкрепа и правилно разбиране на ролята и водените от организацията политики. Предприемането на действия я превръща в обект на публично заклеймяване, а при въздържане тя бива игнорирана. Но за да победи, злото се нуждае единствено от Божия ненамеса. Формулирането на работещи политики през следващите 20 години ще изисква още по-висока степен на обществено одобрение, основаващо се на иновативни подходи към формирането на общественото мнение в дигиталната ера. Ако подценим важността на образа на НАТО и репутацията ни се превърне в най-лошия ни враг, ще можем да виним единствено себе си. Промяната на публичния образ на Алианса ще промени правилата на играта!

2. „Класическо разширяване“: време за промяна на правилата

Разширението на НАТО се очертава като успешен процес в сравнително благоприятната атмосфера на двадесет и няколко годишния период след падането на Берлинската стена. То следваше логиката и принципите, върху които почиваше Засиленият диалог, а по-късно и Планът за действие за членство. Едно от ключовите допускания беше, че Алиансът ще успее да убеди всички основни заинтересовани страни, че разширението не представлява заплаха за неагресивните или постигнали задоволително ниво на демократично управление държави, а е ключов актив за сигурността и стабилността. Ограничаването на членството в Алианса до добре подготвени държави, в които отсъстват гранични или други подобни спорове, беше адекватно условие. Основната идея беше предотвратяването на ситуации, в които страните в процес на присъединяване пренасят своите потенциални проблеми в рамките на организацията. Този подход работеше добре до момента, в който процесът достигна региони, които се възприемат като сфери на влияние или „червени линии“ от сили, прилагащи методите на действие, характерни за Студената война, и – независимо от добре развитите механизми за партньорство – продължават да третират НАТО като заплаха и дори потенциален враг. Те започнаха да използват критериите за членство като инструмент за торпилиране на процеса на разширяване и подкопаване на фундаменталното право на всяка нация за доброволно присъединяване и търсене на колективни гаранции за своята отбрана и сигурност. Показателен пример в това отношение е военната агресия, проявена от Русия към Грузия през 2008 г., която остана без адекватен отговор и позволи да се стигне до настоящата криза в отношенията между Украйна и Русия и анексирането на Крим. Това на практика замрази процеса на разширяване, а 2014 г. отбеляза и края на първия петгодишен период след 1989 г., през който НАТО не прие нови членове и не постави началото на друг значим проект в посока разширяване.

Стана обаче очевидно, че този опит за предпазване на организацията от външни проблеми не успява да ги изключи от дневния й ред. С други думи, затварянето на НАТО за нови държави членки с нерешени проблеми мотивира противниците ни да разпалват тези проблеми. НАТО трябва да прекъсне този порочен кръг, който превръща организацията в жертва на собствената си идеалистична визия, която за съжаление се оказва твърде далеч от действителността. За да направи това, Алиансът трябва да преоцени критериите за присъединяване и да ги адаптира към стратегическата цел на разширяването. НАТО не трябва да налага вето на стремящи се към членство страни със замразени териториални проблеми, както направи ЕС, отправяйки към Кипър покана за членство преди очакваното съединение. Това би следвало да се окаже работещ модел по отношение на страни като Грузия, Украйна и Молдова и евентуално – макар и по-малко вероятно – Азербайджан.

3. НАТО и ЕС: укрепване на Европа

Отношенията между НАТО и ЕС остават на ниво, което не съответства на пълния им потенциал, като понякога дори дават повод за контрапродуктивно съперничество. Днес можем да променим това. Завръщането на Франция в интегрираната военна структура на НАТО, Лисабонският договор, отрезвяващият ефект на украинската криза, обновените през 2014 г. ръководства на ЕС и НАТО, както и Споразумението за свободна търговия и инвестиции между САЩ и ЕС предоставят нова, благоприятна среда за повторно задвижване на процеса и възприемане на нов, много по-положителен курс.

Беше създадена Комисия за синергия НАТО-ЕС на високо равнище за постигането на напредък въз основа на ясно формулирани цели и критерии, придружени от времева рамка за изпълнение. Съставен елемент на желаната синергия следва да бъде формулирането на действително единна Политика на сигурност на ЕС. Нейната цел няма да бъде създаването на симулативно впечатление за съперничество – основен „препъни камък“ в отношенията в миналото – а укрепването на приноса на Европа към НАТО при паралелно повишаване на собствения капацитет на ЕС в политически и военен план. Това би следвало да доведе до чувствително повишаване на европейските разходи за отбрана и на усилията за споделяне на тежестта както в количествено изражение, така и по отношение на ефективността. А ефективността в крайна сметка пести средства! Европейските съюзници не могат да постигнат това поотделно, а единствено в рамките на обща Европейска политика за отбрана, която следва да бъде потенциално отворена за други европейски страни, включително Турция. В символичен план, ЕС трябва да поиска постоянно място за Съюза в Северноатлантическия съвет, което звучи логично и оправдано на фона на сходните амбиции на ЕС по отношение на ООН.

Отговорността за отношенията НАТО-ЕС се носи почти изцяло от лагера на двадесет и двете държави членки на Алианса, в които живее почти 94 % от населението на ЕС. Шестте държави членки на ЕС, които не членуват в НАТО (Ирландия, Австрия, Финландия, Швеция, Кипър и Малта) със сигурност биха извлекли ползи от по-добрата сплотеност и единомислие в отношенията между ЕС и НАТО, които – като страничен ефект – биха могли да катализират и собствените им отношения с НАТО. Пътят към реализацията на очертаната в Лисабонския договор визия за ролята на ЕС в света има множество точки на съприкосновение със стратегическите отношения между Съюза и Алианса, които в продължение на десетилетия отстъпват на заден план.

Ръководителите на държавите членки на ЕС следва да поемат отговорност за реформирането на Евроатлантическата общност и превръщането й в глобална сила (декларираните в Лисабонския договор намерения не са достатъчни за тази цел) и пълноценен партньор на системата БРИКС-ШОС на глобалната сцена. Тандемът НАТО-ЕС има предимството да съставлява общност, а не единствено система, но то не е за вечни времена.

4. НАТО и Русия: съперничество, партньорство, членство

Въпреки че решимостта на Запада да следва курс на положително взаимодействие в отношенията си с Русия в глобален план неотдавна беше сериозно подкопана, потенциалът й не е напълно изчерпан. Както в миналото, така и в настоящето продължаваме да поддържаме плодотворно сътрудничество с Русия в различни точки на света – Афганистан, Иран, Сирия, Северна Корея, в борбата с тероризма и дори в космоса. Поради тази причина сериозният, стратегически преглед на потенциалните ползи и загуби за Русия и НАТО от съвместното им сътрудничество и, съответно, допускането на отравяне на бъдещото им сътрудничество от погрешни схващания и прояви на враждебност, ясно задават посоката за развитие.

Огромните надежди за тесни и все по-конструктивни отношения между НАТО и Русия понесоха тежък удар в резултат на кризата в Украйна и ролята на ръководителите на Русия в разиграващите се там драматични събития. Тълкуването на разширяването на ЕС и НАТО като заплаха не само за интересите, но за самото съществуване на Русия е погрешно, но тактически изгодно за ръководителите на Кремъл.

НАТО и народът на Русия имат еднакви цели, сред които демократично управление на страната. Това е и причината, поради която НАТО е в ролята на така необходимия на Кремъл враг. Установената от Ленин, Сталин и Брежнев традиция вече доказа своята контрапродуктивност за народа на Русия. Историята на Европа след Втората световна война доказва, че в страната се налага традицията, установена от Горбачов и Елцин, която – макар и по-кратковременна – е тази, която цели да реинтегрира Русия в Западния свят. Руската нация е нашият близнак в културен план и трябва да бъде разглеждана като населението на страна, която е бъдещ член на НАТО. С други думи, на Русия трябва да гледаме като на бъдеща държава членка на НАТО, насърчавайки реформите, които в дългосрочен план – с надежда това да се случи през първата половина на 21-ви век – ще я й помогнат да извърви пътя до тази цел.

5. Де факто съюзници: семейството на страните в орбитата на НАТО

В опитите си да преодолеем предизвикателствата на глобализацията в рамките на следващите 5 до 20 години следва да приоритизираме отношенията си със страни, които де факто от дълги години са наши съюзници, а именно Австралия, Нова Зеландия, Япония и Корея. Контактите и стратегическите партньорства между тях и НАТО (и водещите страни в рамките на Алианса) се развиват в рамките на дълъг период от време, но имат потенциал за по-нататъшно развитие. Стъпили сме на солидна основа, която ни позволява да предложим на четирите страни перспектива за присъединяване към организацията „де юре“. След постигането на съгласие по тази цел, планът за действие за нейното осъществяване ще последва в естествен порядък.

6. Ислямският свят:

Почиващ на единомислие диалог със Запада В Афганистан, Пакистан, Иран, Ирак, Сирия, Либия и редица други ислямски страни в Близкия изток и Африка често се изправяме пред едни и същи предизвикателства, които изискват предприемане на идентични действия. В много други случаи повтаряме едни и същи грешки. Именно тези страни се превръщат в арена на постоянни военни действия или площадки за „изстрелване“ на фундаменталисти, които в последствие атакуват евроатлантическия свят и ценности. Следователно, отношението ни към тези страни като към общност би генерирало съществени ползи за водения с всяка по отделно диалог.

Специфичната същност на ислямската традиция изисква особена чувствителност и по-дълбоко и всестранно разбиране, които понякога липсват на Запада. Освен това Западът често не съумява да представи собствените си възгледи и ценности в разбираема форма. Това е причината за провали – както в миналото, така и в настоящето – в усилията му да овладее сигурността в региона. Неотдавнашното зараждане на Ислямската държава (ИДИЛ), както и Ал Кайда в миналото, доказват неотложността на задачата. Желателно, но и постижимо, е усилията да се насочат към изграждане на по-широки и всеобхватни от съществуващите в момента формати. Тази цел може да бъде постигната чрез платформа за структуриран диалог между Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС) и НАТО за намиране на съвместни решения за неутрализиране на общите заплахи за сигурността и целите на цивилизацията.

7. Желание за глобално сътрудничество:Китай, Индия и Азия

Еволюцията на влиянието на Китай в глобален план е толкова мащабна и значима, че изглежда твърде голямо предизвикателство за интелекта. Дистанцията между Евроатлантическата общност и Китай все повече, макар и понякога неусетно, се скъсява – процес, който се усеща ежедневно и дори физически. Достатъчен е само един поглед към картата, за да се убедим, че най-дългата геополитическа граница на земята е тази, която дели Китай и Евроатлантическата общност, т.е. страните от ОССЕ (с обща приблизителна дължина 11 200 км. след финала на преговорите за присъединяването на Монголия, водени в периода 2004-2012 година).

Китай де факто вече поддържа отношения с НАТО в различни региони, което е признак за зараждаща се тенденция и необходимост от създаването на механизъм за управление на неизбежните отношения въз основа на общи прагматични интереси.

Съветът НАТО-Китай (СНК), формат, създаден с цел изграждане на доверие и основа за диалог и взаимно разбирателство и преодоляване на неприятните спомени от неразбирателство в миналото, би следвало да генерира както незабавни, така и стратегически ползи. Друг положителен страничен ефект ще бъде, че СНК ще улесни отношенията между Запада и Русия, често усложнявани от институционализираната чрез БРИКС и ШОС подкрепа на Китай за Русия. Поради тази причина самото съществуване на СНК, който притежава потенциал да придаде нов облик на световния ред, ще има изключително положително въздействие и върху цялата система на ООН. Лидерите на Китай планират да трансформират своята страна в демокрация до 2050 г. и ние трябва да бъдем подготвени за тази перспектива и да направим всичко по силите си, за да я подкрепим още сега. Като подготвителна стъпка за СНК, към Китай следва да бъде отправена покана за придобиване на статут на привилегирован партньор в рамките на ОССЕ – тема, по която в миналото съм водил окуражаващи дискусии с китайските лидери.

Необходимо е НАТО да прояви изобретателност и в подхода към Индия – държавата с демократично управление, огромно население и една от първите сили в областта на космическите изследвания. Със своето нарастващо влияние в Азия, Африка, БРИКС и – както се очаква в бъдеще – в рамките на ШОС, Движението на необвързаните страни и останалия свят, Индия е привлекателен, предвидим и стратегически – ако не и неизбежен – партньор на Алианса на демократичните държави, готови да подкрепят мира в глобален мащаб.

Стратегическа дискусия е необходима по поне още една тема. Индия е ядрена сила. Може би е настъпил моментът НАТО да наблегне върху прагматичното и ориентирано към стабилност сътрудничество в областта на ядрената и общата сигурност като основа за отношенията с Индия. Разбира се всеобщата приложимост на съществуващите международни договори в областта на ядрената енергия остава желана цел, без те да бъдат третирани като свещени крави. Прагматизмът изисква тяхната интелигентна актуализация и адаптация към реалностите на новото хилядолетие. Основаният на прагматизъм диалог между НАТО, Индия и Пакистан би могъл да доведе до нови решения. Ако Западът не прояви необходимата гъвкавост и не съумее да се прояви като визионер, в бъдеще тази роля може да премине в системата на БРИКС-ШОС.

Монголия се присъедини към Евроатлантическата общност през 2004 г. като най-новият (и засега единствен) партньор на ОССЕ в Азия. От 2012 г. страната е пълноправен член на ОССЕ и си партнира с НАТО по Програма за индивидуално партньорство и сътрудничество (ПИПС). Предстои предприемането на стъпки за включване й в Партньорство за мир и пълноправно членство в НАТО. Топката е в нашата част на терена – Монголия желае и отчаяно очаква появата на новия си съсед, макар и в геополитически, а не единствено в географски план.

По отношение на Северна Корея и обединението на Корейския полуостров, както НАТО, така и ЕС биха могли да направят много. ЕС трябва да престане да се дистанцира от корейския конфликт и би могъл да има значителен принос за демократизирането на Северна Корея – роля, която през 20-ти век успешно изигра в Източна Европа. Използването на ноу-хау, съчетаващо внос на храни и стоки и информация в Северна Корея, ще даде тласък за демократизиране на страната. Същевременно част от войските на САЩ в Южна Корея биха могли да бъдат заменени със сили на НАТО, което ще изпрати категорично послание към Северна Корея, ще придаде нова динамика на Шестстранните преговори и ще ускори обединението на Корейския полуостров. Всяка съществуваща диктатура е стълб за останалите, така че свалянето на власт дори на един диктатор не би било без значение – напротив, би могло да се окаже изключително важно.

В рамките на прегледа на Азиатския регион, следва да отбележим, че създаването на Съвместна Комисия НАТО-АСЕАН ще бъде дългосрочна инвестиция в политическото и икономическо добруване на двата региона и ще допринесе за изграждането на мост между Евроатлантическия и Азиатско-тихоокеанския регион – два свята с общи цели и интереси.

8. Африка, Южният Атлантически океан и Латинска Америка: по-широка социализация

Чрез своя Средиземноморски диалог, Сътрудничеството от Истанбул и ограничената ad hoc подкрепа за Африканския съюз ЕС направи малка, дори срамежлива стъпка към Африканския континент. По отношение на Латинска Америка приносът на НАТО под формата на участие в отделни операции изглежда пренебрежим на фона на липсата на каквато и да било структура или механизъм за поддържане и развитие на отношения с региона. В тази връзка е възможно да бъдат използвани няколко подстъпа, свързани с Африка, Южноатлантическия регион и Латинска Америка – всеки, поради различни причини и водещ след себе си различни последствия.

В Южноатлантическия регион се намират две от държавите от групата БРИКС, за които до момента партньорството с НАТО остава самоналожено табу – Бразилия и Южна Африка. Време е Северноатлантическият и Южноатлантическият регион да се срещнат. Моделът съществува. Нека го приложим!

Република Кабо Верде е стабилна и изключително отворена към света демокрация с политически и икономически амбиции в региона. Тя е облагодетелствана от стратегическото си местоположение на кръстопът на две основни направления – Европа-Латинска Америка и Северна Америка-Африка. НАТО провежда военни обучения покрай бреговете й, а сътрудничеството й с ЕС е регламентирано със Специално споразумение за партньорство. Отправянето на покана към Кабо Верде за постепенно включване в Средиземноморския диалог на НАТО (и защо не, предвид участието на Мавритания!), в Партньорство за мир и предприемането на подходящи стъпки за приближаване към изготвянето на План за действие за членство може би не е очевидният, но е логически приемлив избор, особено ако бъде разглеждан като ключов проект с потенциално въздействие и предимства за Африканския континент и португалоезичните страни.

Поканата за подписване на специално Споразумение за сътрудничество с Африканския съюз би постигнало важни психологически и практически цели. Първите включват изграждане на по-адекватна представа за ролята на НАТО в съвременния свят, а вторите – улесняване на участието в широк спектър от операции в отговор на кризи, хуманитарни операции и мисии. Предизвикателствата за сигурността, сред които терористичните, фундаменталистки или пиратски групи в Нигерия (включително поделения на ИДИЛ), Мали, Сомалия, Йемен и на други места, както и избухването на ебола в Западна Африка следва да даде първоначален тласък на разширяването и задълбочаването на сътрудничеството с Африканския съюз по редица въпроси от сферата на сигурността от значение за цялото човечество.

Какви подходящи стъпки бихме могли да предприемем по отношение на Латинска Америка, освен поддържането на отношения с Бразилия? Един необходим и очакван обратен завой за връщане на Куба в лоното на демократичните държави може да превърне страната в подстъп към Латинска Америка и – още по-важно – към Северноамериканския стълб на трансатлантическата връзка. Реформите, които днес протичат в Куба, ни напомнят тези в Източна Европа през 80-те години на миналия век и могат да бъдат катализирани от приятелска помощ от Европа. Това означава, че с готовност можем да предвидим специално разработен и обвързан с условия за демократизацията на Куба План за действие за членство, който да играе ролята на инструмент, стимулиращ този процес.

Успоредно с това, разширяването на обхвата на отношенията с Чили и Аржентина (без да изключваме Мексико или други заинтересовани страни в Латинска Америка) също ще бъде основен и естествен компонент на процеса на глобализация, но предвид техния размер и важност на континента, към тях следва да се подходи чрез предложение за сключването на споразумения за сътрудничество, а не усилия за интеграция.

9. Израел, Палестина и Средиземноморските партньори – помощ за разрешаване на най-стария конфликт в света

Партньорите на НАТО от Средиземноморския регион (Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис) трябва да бъдат привлечени по-близо до центъра на действие на Алианса, както чрез двустранни инициативи, така и чрез многостранни мерки при очертаните по-горе условия. Когато Палестина стане независима държава, което трябва и ще стане факт, тя също ще трябва да бъде включена в Средиземноморския диалог, придавайки на немислими в миналото перспективи реалистични измерения. Участието на Израел и Палестина в програма Партньорство за мир е напълно възможно. То би било възможност за създаването на съвместни израело-палестински екипи за отбрана, обучени и функциониращи с подкрепата на НАТО – твърде нереалистично ли звучи това? Твърде нереалистично ли звучи призивът да се освободим от табуто за членство на Израел и Мароко (като начало) в НАТО? Днес отговорът на тези въпроси навярно е „да“. Но след 10-20 години? Не мисля.

10. Нашето най-голямо предизвикателство: имиджовият проблем на НАТО

Част от решението на имиджовия проблем на НАТО в световен план е поемане в новите, очертани в тази Стратегия нетрадиционни за организацията посоки. За да постигнем това, се нуждаем от задълбочена програма от действия, целящи постепенното вкореняване на приемане, ентусиазъм и подкрепа за работата, която Алиансът е призван да извърши, за да постигне целите на новия си мандат. Основната отговорност за преодоляване на недоверието и изграждане на доверие сред обществата във всяка от държавите членки се носи от собствените ни правителства.

Бързо могат да бъдат осъществени две смели инициативи. На първо място, Парламентарната асамблея и клоновете на Асоциацията на Атлантическия договор (ААД), със сериозна подкрепа от НАТО, следва да поведат усилията за установяване и развиване на контакти с нови партньори в регионален и глобален план, като отправят към тях покана за обсъждане на неконвенционални средства за развитие на тези отношения, които Алиансът би могъл и би следвало да използва.

На второ място, ръководителите на НАТО могат да инициират мащабна инициатива в подкрепа на мрежите на Парламентарната асамблея и Асоциацията на Атлантическия договор чрез изграждане на взаимосвързана мрежа с широка основа от неправителствени организации – не непременно еднообразни по отношение на своята структура и характер – с мандат за работа на ново ниво със световната общественост по въпроси от сферата на сигурността и неочакваните заплахи.

От значение за промяната ще бъде и създаването на група за действие, включваща активни НПО и медии, редом с доказани експерти в сферата на Атлантизма, чиито усилия постепенно разширяват своя обхват като концентрични кръгове, завладявайки нови територии около концепцията за НАТО. Разбира се това изисква средства. Независимо от това, всеки 1 щ.д., инвестиран в информиране на обществеността, може да спести 1000 щ.д. за предотвратени по този начин войни. НАТО заслужава Нобелова награда за мир за предотвратяването на мащабни войни в Европа. Време е Алиансът наистина да получи наградата и да инвестира политическите дивиденти в предотвратяване на други световни конфликти чрез средствата на информационните технологии и различни дейности. Ако успеем в това начинание, общественото мнение ще се превърне в най-големия ни и ефективен съюзник.

11. Очаквай неочакваното, за да го предотвратиш

Подходът на неконвенционални решения не предугажда конкретни или специфични нови заплахи, които в момента не очакваме или ни се струват малко вероятни. Съществуват множество такива и те следва да бъдат проучени в рамките на отделно изследване. Като примери бихме могли да посочим: космическото пиратство или космическия тероризъм, които в момента се подценяват и могат да се превърнат в източник на големи изненади в бъдеще. Супер силите, които ИКТ и генетичното инженерство предоставят на човечеството, са сериозна заплаха за самото него. Не трябва да приемаме за даденост и това, че няма да се срещнем с извънземни видове или срещите с тях ще бъдат непременно приятни, както ни предупредиха двама лауреати на Нобеловата награда за физика и мир – Стивън Хокинг и Далай Лама – през 2010 г.

Враговете ни внимателно проучват инструментите за отпор, с които разполагаме. И за съжаление, както доказва и трагичният инцидент от 11-ти септември, не робуват на шаблонното мислене. За да възпрем този неконвенционален враг, трябва да използваме оръжията, с който той борави. И преди врагът да се впусне да изучава новия конвенционален набор от инструменти, трябва започнем да мислим извън шаблона. В противен случай, най-вероятно ще съжаляваме, че не сме го направили.

Предложеният тук неконвенционален подход би създал среда, способна да уравновеси широк набор от разнообразни, нови заплахи (специално избягвам думата всички заплахи). Началото на изпълнението на дори малка част от тези предложения през следващите няколко години ще изстреля Евро?