Youtube Twitter Facebook

Публикации: Исак Паси

Предговор към "Ораторът" на Цицерон

Исак Паси

 

ПРЕДГОВОР

 

Сред многобройните Реторики, познати на класическата гръко-римска античност, три са извоювали историческото пра­во да бъдат наистина класически. Първата от тях — Аристоте-ловата Реторика — се появи у нас през 1986 г., а третата — Квинтилиановото Обучението на оратора — още по-рано, през 1982 г. Но едва сега, през 1992 г. българският читател ще има и втората, междинната по време на възникването си реторика, чиито корпус създават трите трактата за ораторското изкуство на римския оратор и теоретик на ораторското изкуство Марк Тулий Цицерон.

Ако българското книгоиздаване прояви тези наистина пох­вални двадесетгодишни усилия, за да направи достояние на бъл­гарската култура класиците на класическата реторика, това не е резултат от случайно стечение на обстоятелства, нито пък плод на авторско-преводачески амбиции. В това отношение се действаше по обмислен план и едва сега след неговото осъщес­твяване може да се тегли и чертата на равносметката.

Дори и на слабозапознатите с историята на естетиката — науката за красотата и изкуството — едва ли е необходимо да се обяснява, че гръко-римската естетика през десетте века на своето съществуване — от VI в. пр. н. л. до V в. — е дълбок източник, хранителна среда и почва на последвалите идеи, шко­ли и направления и на средновековната и ренесансовата, и на класицистическата, и на романтическата естетика, както и на философската естетика от XVIII —XIX век и философското из­куствознание от XIX —XX век. А тя, античната естетика, как­то също е добре известно, е съществувала в три — трудно от-делими едно от друго — духовни направления: —   в общите философско-социологически конструкции от рода на Платоновите Пирът и Държавата или Аристотелови-те Метафизика и Политика;

в трактатите —послания —назидания за създаване на по­етически произведения, т. нар. поетики от рода на Поетичес­ките изкуства на Аристотел и Хораций; и най-сетне

—  в Реториките, изучаващи ораторското изкуство и пред­назначени за обучение на ораторите, които дори да бяха иска­ли не биха могли да минат без изкуството. Защото тъкмо във връзка с практическите изисквания на изкуството на красноре­чието античните оратори са чувствали дълбоката потребност от красотата и от всичко свързано с нея, а при рефлексията, при теоретическите размишления върху това изкуство авторите и преподавателите в реторските школи неминуемо е трябвало да анализират художествените принципи, форми, фигури, тропи и т. н., с чиято помощ само ораторът е могъл да постигне жела­ната сила на внушението, тоест да изпълнява предназначение­то на живото слово — да убеждава, да наслаждава и да вълну­ва. Затова древната реторика е един от трите равноценни източ­ника на древната естетика, а изследваните от нея категории за­пазват значимостта си в структурата на съвременното мислене в почти същата степен, в която са живяли и действали в антич­ната теория и практика.

Но и извън тази в някаква степен служебна роля на антич­ната реторика спрямо античната естетика тя несъмнено има и собствена тежест, от която преди всичко се обуславя и нейно­то значение — от древността до днес. Реториката е съществен компонент на практиката и теорията на действително цъфтящо­то през античността красноречие, едно тогава пълноправно из­куство, което обаче през по-новите векове все по-често се отп­раща към покрайнините, към маргиналиите на многобройните "системи на изкуството", а нерядко и изобщо отпада от тези системи. Защото каквото и да се говори за значението на ора­торското изкуство днес и сега, то едва ли може да се сравнява с неговата роля някога и тогава. Именно в епохата на демок­ратическата античност, когато словото, реториката, красноре­чието са носили в себе си и върху себе си много от онова, кое­то Гутенберговата ера възлага на печатната книга и на нейни­те хранилища, на личните и обществените библиотеки, са коре­ните, от които тръгва пищният разцвет на реториката — теоре­тическа и практическа.

С публикуването на трите трактата за ораторското изкуст­во на Цицерон българският читател ще разполага не само с едно наистина неоценимо ръководство по реторика. Тъй като от основната реторическа концепция на Цицерон — ораторът е и мислител, и моралист, и политик — неминуемо следва, че ре­ториката е не само умение, похват, сръчност, а и идея, дарба, кауза, че реториката е не само форма, а и съдържание, и по-точ­но оформено съдържание, че ораторът е и трябва да бъде и фи­лософ, и политик, и участник в държавните дела, Цицерон се чувства задължен — именно като учител по така разбраната ре­торика — в своите трактати да подреди едва ли не енциклопе-дически сведения, размишления и теории за философията и ис­торията на философията, за поетиката и лингвистиката, за по­литиката и правото — такива, каквито ги е виждал, и така, как­то ги е преценявал като неоценими източници на реториката.

Отдавна е признато, че Цицерон не е от най-дълбоките мис­лители, които философията познава в своето повече от 25-ве-ковно развитие. Но също така несъмнено е, че Цицерон е един от най-прославените автори, макар и неговата слава да не идва от дълбините на мисълта и от бездните на мъдростта. Сред многото възможни обяснения на този парадоксален феномен не може да не се спомене онова чудесно съчетание до степен на едва ли не пълно сливане на теоретическата и практическата дейност, на умствените конструкции с материализиращото ги живо поприще най-малкото в една област — теорията на рето­риката и практиката на ораторското изкуство. А от това изкус­тво човекът и хората изпитват постоянна потребност — винаги когато имат възможност за повече или по-малко свободно об­щуване, убеждаване и решаване. Защото "какво по-приятно за слуха и ума от една изящно изваяна и украсена с мъдри слова и мисли реч? Каква по-величествена гледка от това, пред очи­те ти словото на едного да насочва поривите на народа, съмне­нията на съдиите, властта на сената? Какво по-царствено, по-благородно и великодушно от това, да помагаш на молещите, да подкрепяш оскърбените, да даряваш спасение, да изтръгваш от опасност, от изгнание? И какво по-голямо предимство от то­па, да имаш винаги подръка оръжие, с което да се защитиш, да нападнеш подлеците или да отмъстиш за нанесената обида?... Чащото трябва да си умен човек, а и почтен, и красноречив, за да изложиш свои предложения по най-важни за държавата въп­роси, та да можеш с ума си да прозреш нещата, с авторитета си да ги утвърдиш, а с речта си да ги внушиш... Красноречие­то е спътник на мира, съюзник на свободното време и, тъй да се каже, питомец на уредените вече държави."

Изразът законодател на словото е употребен от Квинтилиан за Демостен, но той с пълна сила е валиден и за Цицерон — един от първите стилисти на римската проза. Затова за все­ки, който чувства потребност от слово — от неговото произна­сяне и от неговото слушане, — казаното някога от Цицерон за­пазва своето значение.

Ако като теоретик на реториката Цицерон е сред първите трима — наред с Аристотел и Квинтилиан, — полагащи осно­вите на античната, а поради това и на модерната реторика, ка­то действащ политически и съдебен оратор през цялата антич­ност наред с него като че ли може да се постави само един — Демостен — и никак не е случайно, че едни от най-ярките стра­ници на Плутарховите Успоредни живописи са посветени на Де­мостен и Цицерон. Затова наистина щастливо е съчетанието в един човек на един от най-големите оратори в историята на чо­вечеството с един от най-проникновените теоретици на изкуст­вото, което сам виртуозно е владеел.

Такива бяха мотивите на Университетско издателство Се. Климент Охридски и на неговата Библиотека Класическо нас­ледство, за да поднесе текстовете, които се откриват с тези ре­дове.

 

София, декември 1991

От съставителя