Youtube Twitter Facebook

Новини

Фрагменти от работата ми в екипа на Царя

16.06.2017

Често се замислям, че от Априлското Въстание насам пет са реализираните национални каузи с енергията и волята на цялата ни нация:  Освобождение, Съединение, Независимост (за трийсетте години 1878--1908), НАТО и ЕС -- договорени 2004--2005, от правителството на Царя!

Царят е визионер, който дири и гради дългосрочни национални стратегии, за които си мечтая някога да напиша повече.  Но тях Царят редовно ги илюстрираше с афоризми и крилати фрази, които се помнят задълго и от мнозина извън професионалния кръг на политици, журналисти и историци.  Ще споделя няколко от тях.

Първата ми лична среща с Царя беше през декември 1992, на бала на Августин Пейчинов в Ню Йорк.  Позволих си да поканя Царя за член на Борда на Атлантическия Клуб.

Той много деликатно ме попита: "Някои хора у нас няма ли да възразят?"  Отговорих му, че нашата мисия е да гледаме и творим бъдещето и създаваме обществено мнение, а не да му робуваме. Царят прие този аргумент.

Оттогава, вече 25 години българските атлантици са черпели от световния авторитет и енергична подкрепа от Царя, която доведе и до членството ни в Алианса през 2004.

През 2003 по повод подкрепата, която Нова Европа оказа на САЩ и UK за отстраняването на Саддам Хюсеин от власт френският президент Жак Ширак доста менторски (по мой вкус дори арогантно) заяви:

"Поведението на източноевропейските страни по проблема Ирак е безотговорно. Те пропуснаха един добър шанс да си замълчат… Смятам, че Румъния и България бяха особено лекомислени, постъпвайки по този начин, в момент, когато позицията им по отношение на Европа е твърде деликатна. Ако те са искали да намалят шансовете си за влизане в Европа, няма по-добър начин за това".

Тази фраза можеше да бъде коментирана или контрирана по десетки различни начини. Но Царят -- помолен от журналисти за коментар -- се събра в максима от едно изречение: "Нещо, което подир 5 години няма да има значение, едва ли има значение и днес".

Запомних този златен принцип и гледам да го спазвам, и често когато съм се изкушил да му изневеря после съм съжалявал.

През декември 2001 се отправих на първата си мисия към Либия с надежда за среща с полк. Муамар Кадафи по освобождаването на българските медици от негов плен. Царят беше видимо притеснен:  аз, евреинът-атлантик, приятел на американците, бомбардирали Кадафи поемам по непознат за мене път срещу напълно непредсказуем (дори и за арабите!) опонент.  Но Царят беше подбрал хората в екипа си точно затова -- да се обляга на тях, а не да ги микроменажира.  И той ме проводи към Либия със следното напътствие:  "Паси, ислямът е в своя 13ти век, а християнството в своя 21ви. Разликата е като между 13 годишно дете и 21 годишен мъж.  Вашите събеседници няма да започнат да мислят като Вас, Вие трябва да започнете да мислите като тях."

Това кратко предписание впоследствие се оказа за мене универсална инструкция за действия в непознати дипломатически води, която опитвам да следвам и до днес. Разбира се, затаих факта, че юдаизма е в своя 58ми век, но вместо това наблегнах в Либия на арабския произход на моята еврейска фамилия и име -- Паси, което значи "от град Фес (Мароко)".

Шест години по-късно, през 2007 на 24 юли (датата, на която нашето правителство се закле през 2001) българските медици стъпиха свободни на летище София.

През есента на 2002 трябваше да вземем съдбовно за България политическо решение: да влезем ли в ЕС с тогавашната вълна на разширението или да отложим за незнайно кога.  В ЕС далеч не всички бяха ентусиасти за членството на България и Румъния, включително и по бюджетни съображения.

Огромният препъни-камък, затлачил преговорния процес беше глава Енергетика, сиреч затварянето на блокове 3 и 4 на АЕЦ Козлодуй, за което през предното десетилетие се бяха ангажирали няколко български правителства. За ЕС това беше червена линия, която нямаше да ни остави да прекрачим, но пък скептиците на нашето членство ни окуражаваха да опитаме.

Решението да затваряме главата Енергетика беше взето по същество, но трябваше да се формализира за заседание на кабинета.  В деня, преди заседанието Царят ми телефонира: "Паси, комисарят от Брюксел ми звънна и препоръча да не затваряме главата Енергетика. Какво мислите?" Аз не се колебаех защото знаех цената на членството и отговорих нещо такова: "Ваше Величество: комисарят има бюджет за разширение само с 10, а не с 12 нови членки и нашият отказ от членство наистина ще облекчи него, но не и нас. Предлагам да вървим по набелязания път към бъдещето си."

Царят, който и делегираше, и диреше отговорност от екипа си лаконично, но недвусмислено попита: "Паси, отговаряте ли с главата си?"  Аз също не бях многословен: "Да, Ваше Величество, изцяло!"

Решението на кабинета беше взето, а до дни годината 2007 за българското членство беше договорена и тя се появи в заключенията от Копенхагенския съмит на ЕС.

Главата ми и този път оцеля, а заветното членство в ЕС стана факт точно на 1 януари 2007, в секундата, в която блоковете 3 и 4 трябваше да са спрели.  И на международния терен, както и в магазина има цена, под която никой не продава.

Веднъж на заседание на премиери от ЕС (беше горещо навън) мой колега -- потомствен политик -- влезе със сако окачено на пръста му и навити до лактите ръкави на ризата.  Царят, който познава впечатляващо широк кръг от световни лидери от всевъзможни краища на планетата погледна критично към моя колега и ми каза: "Паси, а баща му беше толкова възпитан човек..."

Оттогава и през ум не ми мина да си сваля сакото в присъствие на Царя...

Царят предпочиташе да пътува с малки и компактни делегации, понякога бяхме и най-малката на форума.  Това ме подсещаше редовно, че успехът според него зависеше от качеството, а не от количеството.

Царят беше много организиран като мениджър, но не обичаше прибързаните решения, и още по-малко действия, което си виждане обикновено подкрепяше с афоризъм:

"Паси, ти бъди герой, но по-далечко стой!"  В края на краищата никой от нас не рискуваше себе си, а нещо много по-голямо от нас, което беше не наша собственост, а на следващите поколения.

Или:

"По този въпрос трябва спешно да се изчака."

Разбира се, царското правило, с експоненциално нарастваща днес актуалност е:

"Никога не съм съжалил за нещо, което не съм казал, но многократно за нещо, което съм изтървал."

А аз самият се подписвам под тази максима почти ежедневно...

Ентусиазмът и положителната енергия, които кипяха в екипа на Царя бяха като че ли родени от атомна или верижна реакция.  Следствията отиваха до непредсказуеми космически далечини. В моя личен живот този екипен заряд ме събра с Гергана, за да създадем нашата по-добра и евро-атлантическа лична галактика.

Между 2001--2005 правителството на Царя договори и подписа присъединяванията към НАТО и ЕС, извоюва място в Съвета за сигурност и реализира един много плодотворен мандат (2002--2003), спечели председателството на ОССЕ (2004) и остави траен отпечатък в историята на организацията, осъществи историческата визитата на папа Йоан Павел II у нас (2002), която изтри несправедливото петно върху репутацията на България от 1981, сложи на здрави основи делото в Либия, създаде Дипломатическия институт в МВнР и Културния институт в МВнР, както и фигурата на европейския министър, а и още доста неща, достойни за описнията на историците на дипломацията ни.

Трудно се сравняват постижения на различни държавници от различни епохи, но при цялата условност на подобни сравнения мисля, че няма да е пресилено, ако определим годините 2001-2005 като Златния Симеонов век на българската дипломация.  Дай Бог някога той пак да се повтори...

«