Youtube Twitter Facebook

Интервюта

Интервю пред вестник "Българска армия": Народът няма реални водачи

в-к "Българска армия", 29.03.2013

Въпрос: Когато от трибуната на ВНС през 1990 г. призовахте България да стане член на НАТО, вярвахте ли, че това ще стане след само 14 години?
- Имам доста спомени оттогава, и повечето напомнят "Усмивки от старите ленти" с Чарли Чаплин. Предложението за членство в НАТО през 1990 г. беше най-непопулярното, правено във ВНС, с около 15% одобрение и 85% неодобрение. Аз самият имах романтично-оптимистична нагласа към сроковете за членството ни, едва ли не "за утре". Впрочем, първото си писмено интервю по темата дадох за в. „Българска армия”! От него може да си проличи какво съм очаквал. Но то при всички случаи е било далеч от последвалата действителност.

Въпрос: Факт е, че и днес има доста хора, които не са убедени, че е трябвало да станем член на Алианса. Какво бихте им казали?
- Противници може да е имало и на Съединението, и на Независимостта на България. Но те двете, както и членствата ни в НАТО и в ЕС, вече са неотменим фундамент на националното ни бъдеще. Оттук нататък трябва да мислим за по-тясна специализация и профилиране в НАТО, както и за нови членства в нови глобални проекти.

Въпрос: Проследете развитието на Атлантическата идея у нас във времето. Имаше ли години, когато членството ни в НАТО изглеждаше отчайващо далеч?
- За ранните перипетии на атлантизма в България може да се прочете нещо в сайта на Атлантическия клуб, в раздел публикации. Но и в най-трудните години винаги е имало национални будители, на които Атлантическият клуб разчиташе. През 1989 -1997 г. стожерът на европейското ни бъдеще беше президентът д-р Желю Желев. Той е баща на крилатата формула от 1990 г.: България трябва да се присъедини към ВСИЧКИ европейски структури -- лозунг, валиден и до днес! Д-р Желев и създаденият от него Балкански политически клуб и сега продължават да акушират европейското бъдеще на Балканите.
През 1997-2001 г., включително и през изпитанията на Косовската криза, националният будител беше президентът Петър Стоянов.
През 2001-2005 г. правителството на Симеон Сакскобургготски пое щафетата и довърши огромната работа по един проект, който бяхме заложили във ВНС още през 1990: членство в НАТО и ЕС.
С мандатите на д-р Желев, Стоянов и Симеон приключи епохата на Патриарсите в българския преход, а на 1 януари 2007 приключи и самият преход.

Въпрос: Припомнете ни срещите си с Манфред Вьорнер!
- Първата ми среща с Манфред Вьорнер беше през ноември 1990 г. в Брюксел, втората през юни 1991 г. в София, а после имахме още няколко до преждевременната му кончина през 1994 г. Лично аз научих много от него, а благодарение на Атлантическия си клуб България получи силното му рамо в критичен за ориентацията на страната ни период. Благодарността на Атлантическия клуб към Манфред Вьорнер беше впоследствие вградена в неговия паметник в Южния парк, а името му беше увековечено в седловината Вьорнер на "българския" остров Ливингстън на Антарктида. А проф. Любомир Иванов - един от бащите на Атлантическия клуб и до днес ръководи Фондация "Манфред Вьорнер".

Въпрос: Сигурно един от най-щастливите ви дни бе 29 март 2004 г. и след това 2 април. Вие като външен министър, договорихте членството на България и в НАТО, и в ЕС. Разкажете по-подробно какво стана през тези два дни?
- Пожелавам в бъдеще на всеки български външен министър и всеки премиер да издигнат националния трибагреник на пилони, още по-високи от тези на НАТО и ЕС. Само тогава ще разберат какво чувствахме ние във Вашингтон и Брюксел през пролетта на 2004 г. и в Люксембург през пролетта на 2005 г. Иначе, моят дар-слово е недостатъчен за добро описание на чувствата ми в тези епохални за България моменти.

Въпрос: Вашите заслуги за членството ни са безспорни. Можете ли да откроите и други политици, а и партии, които допринесоха това членство да стане факт? А най-ярките противници?
- Аз бях един малък инструмент, обслужващ една огромна кауза. И нямам нужния "поглед отвън", към процеса, за да оценявам другите участници в него. По-важното е, че сериозните противници отдавна вече са заклети привърженици. А точно това беше целта на Атлантическия клуб - да обединим нацията, а не само да победим и наложим каузата си.

Въпрос: Как стои днес България в Алианса? Има ли нещо, в което да сме изостанали или пък трябва да подобрим след тези 9 години като член на НАТО?
- България трябва да избере и договори със съюзниците в кои области на военното дело иска и може да се специализира. Страната ни не може да бъде универсален боец! Има области в отбраната, които дават огромна възвращаемост на инвестицията. Без да претендирам, това са единствените или най-добрите решения: и авиацията, и разузнаването, и военната медицина са такива.
Бих извадил пред скоби и най-модерната област от отбраната, в която с удовлетворение забелязах, че министър Тагарев се е фокусирал! Кибер-отбраната е приоритет на НАТО, който може да се превърне във фактор от националния дигитален дневен ред.
Ще завърша с един стратегически проект, който българските институции вече 4-5 години не успяват да приоритизират. Това е Общата Европейска Отбрана, регламентирана в Лисабонския Договор. ОЕО ще бъде най-интимната сфера на Европейска интеграция, мощен стълб на транс-Атлантическия мост. Но засега пропускаме и този влак и един ден пак ще чукаме на портите за прием в поредната европейска структура, вместо да се възползваме днес от шанса да станем нейни горди учредители.
Време е България да се превърне от свидетел в актьор на Евро-атлантическата сцена! А Атлантическият клуб не е спирал да зарежда и страната, и Европа с идеи как това да се случи!

Въпрос: Защо все пак, въпреки присъединяването ни към НАТО и ЕС, оптимизмът на българина не нарасна, а точно обратното -- спадна драматично?
- За спадането на оптимизма и самочувствието има и обективни и субективни причини. Субективната е, че от 2007 насам народът ни няма реални водачи, които да чертаят ясни цели, в името на които да са готови да платят политическата цена. Забележете, че последните (макар и малки!) национални задачи бяха формулирани през 2002-2003: членство в Шенген, Еврозоната и изграждането на американските военни бази у нас. Оттогава не е приета нито една нова стратегическа национална цел. А това е тъжно.
Обективно е, обаче, че между 2002-2007 България смени контекста. До преди това ние се сравнявахме с Балканите, все още раздирани от войни и вражди. На този фон България беше в средата на различните класации. От 2007 ние се сравняваме със страните от ЕС, а на този фон България е в дъното на класациите. Точно затова имаме нужда от нови и по-големи цели, които да мотивират и вдъхновят идващите поколения.

-----------------------------------

Тодор Токин

Източник: http://bgarmy.bg/

« Обратно към всички интервюта